“Хубав е тоя Мангов льон, защото е лесно достъпен и ти отваря широки кръгозори. Ето, на изток видя по-голямата част от Чепинската долина. Като гледам сега това зелено равно дъно между планините, пренасям се мислено в оная далечна епоха, когато него покривало едно езеро - eлените, сърните и мечките спокойно са идели да пият на брега му вода, която е правила широки вълнения около муцуните им. А препрадедите на най-древните тракийци, обрасли в козина, с коси паднали до петите или окълцани с остър камък, увити в зверски кожи, и с каменни ножове и копия в ръцете, прехвърляли са се от скала на скала край него, за да издебват някое животно, та да наситят с неговото сурово непосолено месо вечния глад на своите черни, мършави корми... Каква страшна картина е представлявало това мълчаливо езеро, задънено в дълбоките завои на тия купове планини, над които е летял духът на вечната пустота и мълчанието!... Кога се е разпукал процепът между Милева скала и Каркария, та се е изтекло езерото в полето? Каква страшна геологическа сила е опустошила, лиснала, като една чаша вода, водите на тоя безкраен вир, в който са се отражавали сенките на чудовищни птици, от изродени потомци на ихтиозаврите, подир първите хилядни векове от мирозданието.“
Народното предание, с което и науката се съгласява, разказва само факта без никакво пояснение. Това предание за езерото и за изтичането му през пролома на сегашното Ели дере е местно. То се е предавало през течение на верига векове, от поколения на поколения. Един епизод от него, който се види да му е пришит, по после обяснява, чрез тоя катаклизъм названието на планината Каркария. Езерната вода, като рукнала из отворения процеп, извлякла със себе си и един исполински воден звяр, който приличал на кит, по гръцки: архариарх. Тоя звяр, откак се изцедила водата, останал на сухо, между селата Ели дере (Ветрен дол) и Кюсемуратлиево Братаница и умрял. Три месеца се събирали кучетата от околните села, та яли месата му. От тогава онова място се нарекло “Псе поле“, а планинското бърдо остало на изток от пролома, се нарекло “Хархария“ което после турците го изкривили на “Каркария“ както се нарича и до днес.“ - Иван Вазов
